Светослав Иванов: То си копа, то си капе...

Кажи, каквото ще казваш, но го направи за 40-50 секунди, че алгоритмите да го засилят яко. С две думи – говори ми като за рийлс, братко. Не усложнявай. Не бъди философ. Не задълбавай. Метни едно, максимум две твърдения – верни или неверни, няма значение. Ако някой ти възрази, да си го реже той – за друг рийлс. С твоите думи ще нахраним тези, които мислят като теб. Тези, които не мислят, да си направят обратното видео, та да стане хубав сблъсък, като замерване с пуканки като по филмите.

Добре дошли в света на кратките форми, в които думите започнаха да губят значението си, а диалогът става все по-невъзможен.

Ако си политик, още по-добре – цепи и лепи от публичните ти изяви. Вади от контекста смело, без това той е мъртъв отдавна.

Тикток ще ти помогне, ако си достатъчно шумен, а Фейсбук отново прилича на сметище за емоции. Каква ирония – след обвиненията в руска намеса в американските избори през 2016-та, Фейсбук реши да се дистанцира от новинарското съдържание и започна да го натиска надолу. Върна се Тръмп и щрак – политиката отново е царят на съдържанието. Дреме му на някой какво си ял снощи за вечеря, като можеш да бъдеш изяден от алгоритмите.

Вярваш, че Земята е плоска, или че Европа е гадна и за миг ще получаваш само такива публикации, докато не си помислиш, че светът е това, което е в собствените ти стереотипи. Дори и да се умориш от някоя тема, алгоритъмът ще ти даде още, и още, докато не потънеш съвсем във фунията на гнева. Може и да си възпитан човек, но виртуалното ти „аз“ е готово за война. Сражаваш се с думи и сипеш камъни и дърва с обиди и псувни срещу всички, които не мислят като теб. След това излизаш навън и слагаш маската на същия възпитан и скромен персонаж, който „винаги поздравява“ съседите. После се прибереш, седнеш зад устройството и си готов да пуцаш с ножката. Да клеймосваш и громиш, да съдиш и клеймиш.

Това е светът ни от години.

Шумен и краен, в който хората дъвчат информация на хапки - малки, леко жилави и вредни. Новините се нагъват като хамбургер, очите помнят образите, ушите – интонацията. Мозъкът почива.

Докато почива, „то си копа“, както е казал народът.

Това е една от най-универсалните реплики в българския език – от нелекувана болест до придобиване на криптовалути. Дадеш гараж под наем – „то си капе“, защото 100-200 евро на месец си капят. Не отидеш на зъболекар и знаеш, че „то си копа“, защото проблемът се влошава.

„То си копа“ може да се използва почти за всяка пасивност, а „то си капе“ – почти за всяка активност.

Същото е и с публичната среда в момента.

Пускаш една реплика публично чрез мрежите. И то си копа. Тя става вайръл – и започва да си капе. Само, че идва един проблем. Ако изхождаш от мисълта, че хората са птици, които се хранят от виртуални трохи с информация и отделят емоции, рискуваш да се появи някои по-шумен и добър в разпръскването на хапки с гняв. Докато всички вкупом не изтрещим съвсем.

През 2023-та пътувах от Денвър до един малък град в Мичигън. До мен седеше една видимо интелигентна жена, която ми разказа как от три години не си говорила с брат си, защото бил тръмпист. Тогава си казах, че общество, в което брат и сестра не си говорят заради политическите им убеждения, не отива на добре. А "то си копа", на глобално ниво и се носи през Океана и към вашия дом. Не защото американците са го измислили, а защото всички сме в мрежите, които знаят кога кои бутони на човешката психика да натиснат, за да не спира да си капе. После, викаш, те са милиардери – технологични олигарси. Е, как няма да са, след като си играят с душите на по-голямата част от човечеството?

Този коментар приключва тук. Защото алгоритмите не биха понесли по-дълга форма. А много искам да достигне до вас. Но не на хапки. А в цялост.

Това не е коментар за алгоритми. Той е за хора. Това не е коментар за седмицата, а за епохата. Нашата.